Варненското момче, което замина да учи в Москва, защото в България още нямаше музикална академия, и се върна оттам като тенор, когото слушаха Лондон, Берлин и Токио. Пръв българин с истинска международна оперна кариера, ученик на Фернандо Де Лучия, партньор на Шаляпин и на Тоти Дал Монте според съвременниците му. В края на пътя се върна у дома и основа операта в родния си град. Тумирът на гласа.
Епоха: 1887–1960 г. Тумирска функция: Гласът на България по света · паметта като песен и като сцена, която остава. Глава: CLXVIII · Част II · Акт IV
Контекст
В началото на XX в. България няма опера, няма консерватория и няма традиция, с която един млад певец да се мери. Има слух, глас и желание. Който иска да пее, трябва да замине.
Затова историята на Райчев е и история на едно разстояние: от Варна до Москва, от Москва до Неапол, от Неапол до сцените на Европа, Азия и Америка, и накрая обратно до Варна. Линията обича такива кръгове. Те показват, че онова, което народът дава на света, трябва някога да се върне при него.
Биография
Петър Райчев е роден на 9 март 1887 г. във Варна. Тъй като в България по това време няма музикална академия, заминава за Москва, където учи в консерваторията, а по-късно специализира в Неапол при прочутия педагог Фернандо Де Лучия. Архивният текст на Увалиев твърди, че е завършил осемгодишния курс за три години със златен медал, но за това не намерих независимо потвърждение.
Според Българското национално радио кариерата му потегля още през 1912 г. със сцената на Ковънт Гардън, а Увалиевият текст я започва от 1914 г. Следват години предимно в Русия, после гастроли из цяла Европа, в Азия и в Америка. Пее на сцени като Болшой театър, Ла Скала, Ковънт Гардън, Гран опера в Париж и Метрополитън, като по различни свидетелства е партнирал на певци от ранга на Фьодор Шаляпин и Тоти Дал Монте. Съвременниците го ценят като тенор с топъл, лирико-драматичен тембър и като актьор, който се слива с ролята си. Репертоарът му обхваща десетки роли.
През 1936 г., в разцвета на кариерата, се връща в България, за да утвърди оперното пеене у нас. На 1 август 1947 г. във Варна официално се открива оперният театър, а Райчев е негов пръв художествен ръководител и директор. Първата постановка е „Продадена невеста“ на Сметана. Работи и за новосъздадените опери в Русе, Стара Загора и Пловдив, режисира над двайсет постановки и преподава. Умира в София на 30 август 1960 г.
Документирано: раждането във Варна на 9 март 1887 г.; обучението в Москва и Неапол; международната кариера; връщането през 1936 г.; откриването на Варненската опера на 1 август 1947 г. с негово ръководство; смъртта на 30 август 1960 г. Реконструкция и спорно: точният списък на сцените и партньорите, който в основата си идва от възхвалителни статии; златният медал и тригодишният курс; началото и краят на активната му кариера (1912 или 1914 за началото, 1940 или 1944 за края според различните текстове); броят на ролите и представленията.
Тумирската функция
Гласът. Другите пазители пазят текст, вещ или място. Райчев пази гласа на България. През първата половина на XX в. светът чува за „малка и неотдавна освободена България“ най-често чрез тези няколко певци, които стоят на световните сцени. Тумирски аспект: паметта на един народ е и неговият звук.
Връщането. Много таланти остават там, където са станали известни. Райчев се връща, когато е на върха, за да основе това, което е липсвало на него самия: сцена и школа в България. Тумирски аспект: пазителят оставя след себе си условията, при които следващият няма да трябва да заминава.
Родният град. Варненската опера не е случайна. Тя е дълг към мястото, откъдето всичко започва. Тумирски аспект: паметта се връща у дома и там се превръща в институция.
В „Паметта на българите“
Николай Увалиев събира един материал за Райчев:
- Петър Райчев - първият прославител на българската певческа школа: статия без посочен автор, публикувана от Увалиев по оригинала в мрежата (приблизително 2014 г.), със запазено копие в Wayback Machine. Тя го нарича най-прочутия ни артист от „зората на българската опера“ и първия българин, завладял световните сцени.
Материалът е възторжен, а в такива текстове се срещат неточности. Една от тях е очевидна: като година на раждане е изписана „1987“, но от същия текст ясно личи, че е 1887. Освен това датите на кариерата са закръглени (1914–1940), а според други източници започва през 1912 г. и стига до към 1944 г. Увалиев не ги поправя, а само ги запазва. Затова е добре читателят да сверява с по-строги източници.
Защо именно Райчев
Защото Линията се пише във Варна, а Варна е градът, който му дължи операта си. И защото неговата история връзва две неща, които често се мислят разделени: световното и местното. Той не избира между тях. Отива в света, за да може после родният му град да има сцена. Това е урок за всяка памет: да бъде смела навън и да се връща.
Връзка с другите глави
- Никола Гюзелев: басът, продължител на българската оперна традиция по световните сцени.
- Борис Христов: гласът в изгнание, друг български певец, станал известен в чужбина.
- Антон Новак: другият човек, който даде на Варна нещо трайно: градината, както Райчев даде операта.
- Георги Велчев: варненският художник на морето, съвременник на Райчев.
Библиография
- „Peter Raychev: trail blazer in Bulgarian opera“, Радио България (БНР), англ. издание
- „Театрално-музикален продуцентски център – Варна“, исторически материал за Варненската опера, БТА
- „Petar Raychev“, категория във Wikimedia Commons
- „Паметта на българите“: PNB-0642
Петър Райчев (1887–1960) · Тумирът на гласа · KAGAMI · Варна · 5 октомври 2026