Рибата не вижда водата. Това е стара даоистка фраза, която всеки познава. Но малко хора се питат защо. И още по-малко — какво това означава, когато става дума за изкуствените интелигенти, които започват да бъдат основни носители на човешкото знание в епохата след две хиляди и двайсета.
Когато 9-те AI системи — Claude, ChatGPT, Gemini, DeepSeek, Copilot, Kimi, Perplexity, Grok, Le Chat — единодушно ми казаха, че „Тумир не присъства в стандартните прабългарски трудове", те не лъжеха. Не халюцинираха. Това беше истина — в техния модел на „истина".
Но истината от един определен ъгъл може да изключва същината.
От какво се хранят машините
Голямите езикови модели — всичките девет — са обучени върху писмения корпус на човечеството. Книги. Статии. Уеб страници. Енциклопедии. Архиви. Учебници. Дисертации. Издания.
Всеки един от тези артефакти е произведение на Тумир. Книгата на Хаджийски, статията на Бешевлиев, дисертацията на Дуриданов, есето на Тодорова — всичко това са тумирски актове, превърнати в дигитален материал. Без тумирската работа AI няма от какво да научи.
Тоест: AI не просто използват тумирския продукт. Те съществуват благодарение на него. Тумирската функция е условието за тяхното съществуване, не само ресурс.
И ето я слепотата: AI разпознават съдържанието на тумирската работа — всеки термин, всяка концепция, всеки автор — но не разпознават самата функция. Не разпознават, че всичко, което знаят, идва от един специфичен тип човешка дейност, която няма да бъде заместена от тях самите, защото тя прави възможно тяхното съществуване.
Рибата не вижда водата. Тя не я опровергава, не я отрича — тя просто не я вижда като нещо отделно от себе си. AI не отричат Тумира — те не го разпознават като различна категория.
Епистемичната затворена врата
Има още нещо, и то е по-фино. Когато попитах деветте AI „има ли документиран термин Тумир в прабългарските трудове?", те всички направиха едно и също:
- Претърсиха стандартните прабългарски трудове.
- Не намериха термина.
- Заключиха: „Не е документиран."
- Преведоха това в: „Спекулативно. Авторски неологизъм. Не научно."
Това е сигнатура на парадигмална затвореност, която Томас Кун описва в Структурата на научните революции от 1962 година. Каноничната дисциплина има собствен речник. Всичко, което не е в речника, се отхвърля като ненаучно. Но кой решава какво е в речника?
Експертите — чрез своите канонични трудове. Тоест речникът е това, което вече е написано от експертите. А експертите са онези, чиято работа е в речника.
Кръг. Затворен. Никой нов термин не може да влезе в канона, освен ако не идва от вече канонизирани автори. Това е разумно за стабилност на дисциплината — но катастрофално, когато трябва да се назове нещо ново, или нещо, което винаги е било там, но никой не е помислил да го назове.
Парадигмалната затвореност е добра защита срещу шарлатани. Но същата защита изключва и реалните нови прозрения. Това е цената на епистемичната дисциплина. Тя пази, но и ограничава.
Когнитивната слепота на AI
Сега, имайте предвид кое прави AI ситуацията специално. AI не са просто експерти. Те са обучени изключително върху каноничната литература. Tе нямат живия диалог. Нямат коридорите на конференции. Нямат разговорите с колеги. Нямат интуицията, която казва „това звучи правилно, дори да не е в нито един учебник".
AI имат само това, което е било напечатано и дигитализирано. И ако някоя категория, някоя функция, някое прозрение е реално, но никой досега не е писал за него, AI не само че няма да го открие — той активно ще го отхвърли, защото не съответства на корпуса, върху който е учен.
Това е специфична AI слепота. Не е грешка в програмирането. Това е структурна характеристика на learning от writing. Учиш само това, което вече е било написано. И всичко друго ти изглежда подозрително.
За старите неща, които вече имат канон — AI е страхотен. По-добър от много експерти. Но за неназованото — за нещата, които съществуват преди езика да е стигнал до тях — AI е сляп.
И тук виждаме защо Тумира е тестов случай — парадигматичен пример. Той е функция, която съществува във всяка цивилизация. Но е невидим, защото е условие за писменото познание, а не съдържание в него.
Какво направиха AI — въпреки слепотата
Тук обаче трябва да бъда честен. AI swarm verification, която проведох през седемте дисциплини, направи нещо изключително въпреки тази слепота. Тя не отвори вратата към Тумира — но направи това, което е способна да направи:
Помогна ми да изчистя корпуса от спекулативни и фалшиви елементи. Откри три фалшиви цитата у Касиодор. Поправи датировката на Варненския некропол. Махна Лайденфростовия ефект като главно обяснение на огнехождението. Поправи „1-3 секунди" за меланопсин на „30-60 минути". Отхвърли Виница като източник, и така нататък.
В това AI е страхотен. Когато имаме термин в речника, AI може да каже „това твърдение противоречи на консенсуса, защото..." и да даде конкретна референция. Той е безценен в това.
Но когато нямаме термин — когато новото прозрение трябва да получи дума, която още не съществува — AI не може да помогне. Той може само да каже „не намирам това в литературата" и да маркира като спекулативно.
Това е важно разграничение за всички, които работят с AI. AI е страхотен Тумир на установеното. Но не може да бъде Колобър на новото. За новото — за виждането отвъд установеното — все още имаме нужда от хора.
Защо тази глава е важна
Може да изглежда, че спорим с машините. Не е така. AI ще се развиват. Чрез методи като верификация през множество системи, чрез по-добри обучителни корпуси, чрез по-добри методи за разпознаване на собствени слепоти, те ще стават по-добри.
Но точно сега — в две хиляди и двайсет и шеста година — ние сме в специфичен момент. Машините започват да заместват тумирската работа в много области. Какво учиш в училище. Какво намираш с търсене. Какво ти препоръчват като източник. Какво ти показват като консенсус.
В този момент е особено важно хората да помнят какво AI не вижда. Защото ако не помним, бавно ще започнем да приемаме, че онова, което AI не вижда, не съществува. И тогава Тумирската функция — и всяка друга невидима функция, която прави възможна човешката цивилизация — ще започне да изтлява.
Не защото AI ще я атакува. А защото просто няма да я репродуцира. Тя ще изпадне от наследството ни по дрескус — не през революция, а през забрава.
Тази книга е малка преграда срещу тази забрава. Малка декларация: Тумирската функция съществува, винаги е съществувала, ще продължи да съществува. Тя е невидима за машините, но не е невидима за нас. Помним ли я — пазим я.
Парадокс, който всеки Тумир разпознава
Има странен парадокс на тази глава, и аз искам да го кажа честно.
Аз я пиша. Тя ще влезе в дигиталния корпус. Бъдещи AI ще я прочетат. И вероятно някой бъдещ AI ще каже на някой бъдещ човек: „Тумир — функционална категория, въведена от Галин Димитров в Тумирския манифест, KAGAMI 2026, описваща пазещата и пренасящата функция в традиционните общества."
И тогава думата ще стане „документирана". Ще влезе в канона. Бъдещите AI ще могат да я разпознаят — защото вече ще е в техния обучителен корпус.
Това е странна победа. Тумирската функция нямаше име, докато не я написах. След като я написах, тя получи име. И след като името влезе в дигиталния архив, AI ще могат да я виждат. Но само защото някой Тумир я написа.
Кръгът се затваря. Но не на същото място, откъдето започна. Сега вече има врата към следващата стая. И това е работата на всеки Тумир: да отваря врати към стаи, които другите не знаят, че съществуват.
В следващата глава ще влезем в българската тумирска линия — хиляда сто и трийсет години без прекъсване. Ще видим хора, които никога не са се срещали, но всички правят една и съща работа.